Детето играе само с по-малки деца на площадката: как да го упражним в игра с връстници (5–7 г.)
Когато шестгодишният предпочита тригодишните пред децата от групата си, проблемът рядко е срамежливост. По-често му липсва конкретно умение — да преговаря с някой, който има собствена идея за играта. Ето как се тренира то вкъщи и какво правите после на самата площадка.
Пясъчникът е негов. Шестгодишният ви раздава лопатки на две тригодишни, показва им къде да копаят и те го слушат. На десетина метра оттам три деца от неговата група играят на гоненица. Той ги поглежда. Не тръгва. А когато му кажете „Иди при тях“, свива рамене: „Тук ми е по-интересно.“
Обикновено чувате две неща — „Ще му мине“ и „Просто го пусни при връстниците, ще се научи в движение.“ И двете пропускат същественото. Детето не избира малките, защото са му по-симпатични. Избира ги, защото при тях правилата ги определя то. При връстниците играта вече е започнала, има си закони, някой друг е решил кой е гонещият, а понякога отговорът на „Може ли и аз?“ е „Не.“ Това е умение, не черта на характера, и се тренира на спокойно — вкъщи, преди площадката. Написаното тук е за деца между 5 и 7 години.
Защо с по-малките е толкова по-лесно
Погледнете внимателно какво точно печели детето ви в тази игра. Обикновено са четири неща наведнъж, и всичките са напълно разбираеми.
- То измисля правилата и никой не ги оспорва — тригодишният приема, че камъчето е билет за влака.
- Няма губене. При разлика от три години няма как да загуби надбягване или игра с карти.
- Няма отказ. Малките почти никога не казват „Ти не играеш с нас“.
- Възрастните наоколо го хвалят: „Колко хубаво се грижи за по-малките.“ Похвалата е приятна и затвърждава избора.
Трите умения, които всъщност липсват
- Да влезе в игра, която вече тече — с изречение и с изчакване, не с грабване на топката.
- Да загуби кръг и да остане на мястото си, вместо да обяви, че играта е глупава.
- Да приеме чужда идея и да предложи своя така, че другият да я чуе: „Добре, гоним, но после моята игра.“
Трите се упражняват поотделно, с вас, в хол с изтеглено килимче — там, където провалът не струва нищо. Чак после отиваме на площадката.
Игра с три правила
Сядате един срещу друг с кубчета, копчета или колода карти — каквото вече имате вкъщи, не е нужно нищо специално. Измисляте игра от нула: вие предлагате едно правило („който хвърли по-голямо число, взима кубче“), детето предлага второ, а третото измисляте заедно на глас. После играете по тези правила поне пет кръга. Ако някой иска промяна, спира се и се пита: „Съгласен ли си?“ Петнайсет минути са напълно достатъчни, а за деца към 5 години карайте към десет. Подходящо е за 5–7 години. Смятайте, че се е получило, ако детето е приело поне едно ваше правило, без да излиза от играта, и е предложило свое с изречение, а не с грабване или с плач.
Репетиция на влизането
Нужни са ви две плюшени играчки или вторият възрастен вкъщи. Вие сте „децата, които вече играят“ — редите кула и си говорите. Детето идва отстрани и упражнява три готови изречения: „Може ли и аз?“, „Аз съм след теб.“ и „Искаш ли да сме отбор?“ Правилото е да го каже достатъчно силно и после да брои наум до пет, без да пипа кулата. Първия път вие казвате „да“. Втория път кажете „Сега не, след малко“ — и детето репетира какво прави тогава: сяда наблизо и чака или отива при друга игра. Десет минути, два-три пъти седмично, за 5–7 години. Получило се е, когато детето изрече една от фразите ясно и изчака петте секунди, включително в кръга, в който получава отказ.
Загубих и останах
Тук ви трябва само зар и нещо за отбелязване на точки. Играете кратки кръгове — по-голямото число печели, край. Целта не е победата, а изречението след загубата: „Не ми хареса, но искам още веднъж.“ Вие го казвате първи, когато загубите, за да има какво да копира. Десет минути, но задължително с няколко загуби подред, иначе упражнението е без смисъл. За 5–7 години. Успех е, ако детето загуби два кръга и остане на масата, без да преобръща зара и без да променя правилото по средата.
Какво правите на самата площадка
След две седмици тренировки вкъщи излизането навън има смисъл. Само че не в петък следобед, когато площадката е пълна.
- Отидете в час, в който има едно или две деца на неговата възраст, не осем. Ранна вечер в делник обикновено върши работа.
- Застанете на пет-шест метра. Достатъчно близо, за да ви вижда, достатъчно далеч, за да не говори през вас.
- Не влизайте в преговорите. Дори когато мълчанието трае дълго и ви е неудобно.
- Уговорете предварително плана Б: „Ако кажат не, идваш при мен, пием вода и пробваме пак след малко.“ Отказът трябва да има изход, иначе детето няма да рискува.
- Не забранявайте малките. Кажете: „Първо десет минути с някой от твоята група, после колкото искаш в пясъчника.“
Чести грешки и защо не работят
Забраната да играе с по-малките е най-бързият начин да загубите напредъка. Отнемате единственото място, където детето се чувства компетентно, и вместо две среди то остава с нула — най-често застава до вас и стои. Малките са му тренировъчната площадка за водене на игра; там е лидер и това не е дефект.
Второто е да говорите вместо него: „Деца, приемете и Мартин.“ Групата приема, разбира се. Но приема на вас, не на него, и всички го знаят — включително той. Следващия път ще чака вие пак да го уредите. Ако трябва да помогнете, помагайте на играта, не на детето: „Играете ли на нещо, в което трябват двама?“ и после се отдръпнете.
Третото е дългият разговор вкъщи вечерта. Шестгодишният не помни ситуацията като последователност от реплики и не може да я разглоби с вас. Работи репетицията преди, не анализът след. Две изречения стигат: „Днес каза «Може ли и аз?». Това беше точно каквото трябва.“
И четвъртото — рожден ден с осем деца, за да „свикне“. Осем деца означава няколко игри едновременно, сменящи се правила и много отказвания в минута. Започва се с едно дете, у вас, за час и половина, с предварително извадена игра на масата.
Едно дете, един час, една игра. Това е дозата, която върши работа в началото — не голямата компания.
План за две седмици
- Първа седмица: три пъти „Игра с три правила“ и два пъти „Загубих и останах“, само вкъщи, без площадка.
- Втора седмица: добавяте „Репетиция на влизането“ два пъти и каните едно дете от групата у вас за час и половина.
- Край на втората седмица: площадка в тих час, десет минути с връстник, после свободно с малките.
- Записвайте си само едно нещо — кое изречение е използвало детето. Ако фразите се появяват сами, посоката е вярна.
Промяната не изглежда като „вече си има приятели“. Изглежда като дете, което казва „Може ли и аз?“ на глас, получава „не“ и не си тръгва от площадката. Оттам нататък останалото идва само, обикновено някъде към средата на учебната година, когато групата вече се е сработила.