Иска да спре футбола или пианото два месеца след записването: три игри, които показват какво наистина се случва
Детето плаче преди тренировка през януари, а вие сте платили за цялата година. Преди да решите дали да го оставите да спре, проверете чрез игра кое от трите неща стои отдолу — умора, страх или наистина липса на интерес.
Записахте го през ноември. Той сам поиска — видя братовчед си да играе, върна се вкъщи и две седмици говореше само за това. Плати се такса, купиха се обувки. А сега е януари, вторник, 17:40, и детето стои в антрето с обувка в ръка и казва: „Може ли днес да не ходя? Боли ме коремът." Миналата седмица беше главата. По-миналата — че треньорът викал.
Тук повечето родители правят едно от две неща. Или настояват („ти сам поиска, ще ходиш до края на годината"), или се предават на третия път. И двете могат да са правилни. Проблемът е, че се решават, без да се знае защо детето бяга.
Защо „не ми харесва" не е отговор
На седем-осем години детето няма думите да раздели „уморен съм" от „страх ме е да не се изложа" от „скучно ми е". Всичките три излизат от устата като едно и също изречение. Ако го попитате направо „защо не искаш", ще получите отговора, за който е научило, че приключва разговора най-бързо — обикновено „просто не ми харесва" или някаква болка.
Затова не питайте. Наблюдавайте го, докато играе. В игра детето не се пази, защото не знае, че го проверявате. Ето кои са трите възможни причини и какво изглежда различно при всяка:
- Умора — детето харесва самото занимание, но е в края на силите си. Ноември-януари е най-тежкият участък от учебната година: тъмно е в 17:00, домашните станаха повече, а към тях се добавиха два следобеда тренировка. Тук съпротивата е равномерна — не иска нищо, не само тренировка. Иска да лежи.
- Страх — нещо конкретно се е случило. Изпуснал е топка и някой се е засмял. Не може да свири с две ръце, а другите могат. Треньорът го е извикал пред всички. Тук съпротивата е рязка и има дата: до еди-кой си ден ходеше с желание, после спря.
- Истинска липса на интерес — заниманието просто не е неговото. Тук няма драма и няма болки в корема. Детето е спокойно, свива рамене и казва „ми, не ми е интересно". Ходи, ако го пратите, но не говори за това вкъщи нито дума.
Трите изискват различни ходове. При умора се маха друго, не тренировката. При страх се решава конкретното нещо, а не се спира школата. Само при третото има смисъл да се спре — и то по правилния начин, не насред седмицата.
Игра първа: „Какво прави Мецан"
Тази игра работи, защото детето не говори за себе си. Говори за плюшена играчка — и точно затова казва истината.
Какво прави Мецан
Нужни са ви само една плюшена играчка или кукла и десетина минути преди лягане, докато детето е в леглото и е спокойно. Подходящо е за 7-10 години, но при по-големите изберете фигурка вместо мече — на десет години „плюшено мече" вече звучи детински. Играта е проста: вие държите играчката и разказвате, че Мецан също ходи на футбол и днес не искал да отиде. После питате детето: „Как мислиш, защо?" Каквото каже, вие продължавате историята в тази посока и питате още веднъж — „а после какво стана?". Не поправяйте и не коментирайте. Ако детето каже „щото другите му се смеят", вие казвате само: „Аха. И кой му се смя?" Малкото, което ще добави, е информацията, която търсите. Малчуганът често казва „на Мецан" неща, които не би казал за себе си дори на вас. Задачата е успешна, ако детето даде поне една конкретна подробност — име, място, ситуация, изречение, което някой е казал. „Просто не му се ходи" не е подробност. „Щото Мецан не може да удря с левия и всички го гледат" е. Ако не се получи първия път, оставете два-три дни и опитайте пак с друга история.
Игра втора: седмицата като седем картонени квадратчета
Ако Мецан не издаде страх, най-вероятно става дума за умора. Тя не се вижда с думи — вижда се, когато детето само подреди седмицата си и види колко е натоварена.
Седмицата на масата
Изрежете седем еднакви квадратчета от картон (става и гърбът на стара кутия за зърнена закуска), вземете цветни моливи и си дайте петнайсетина минути в събота сутрин — не вечер, когато и двамата сте изцедени. Работи чудесно с деца от 7 до 10 години. Всяко квадратче е един ден. Детето рисува или пише какво прави в този ден — училище, домашни, тренировка, баба, таблет, нищо. После му давате три жълти стикера (или просто нарисувани слънца) и казвате: „Залепи ги на трите дни, в които се чувстваш най-добре." След това три сиви — за най-тежките. Гледайте къде падат сивите. Ако падат на дните с тренировка, това е едно. Ако падат на вторник и четвъртък, а тренировките са в понеделник и сряда, значи проблемът е другаде и школата само отнася вината. Задачата е изпълнена, когато детето сложи и шестте стикера, без вие да сте посочили нито един ден. Ако се колебае, мълчете — колебанието също е отговор.
Най-честата грешка: сделката „изкарай до края на годината"
Звучи разумно. Платено е, а и нали учим детето да не бяга. Само че тази сделка носи скрита цена — учебната година свършва чак в средата на юни, тоест говорим за пет месеца съпротива. Детето разбира едно: ако веднъж кажеш „да", вече нямаш глас. Следващия път, когато го питате иска ли да опита нещо ново, ще казва „не" — не защото не иска, а защото се пази от капана.
Втората грешка е обратната — да се спре в деня на молбата. Тогава детето научава, че силната емоция вечерта е достатъчна, за да отпадне едно задължение.
Средното решение работи по-добре: договаряте конкретен брой посещения — например още четири — и казвате точно кога ще говорите пак. „Отиваш до края на януари. На първи февруари сядаме и ти решаваш." Запишете датата на календара, където детето я вижда. Разликата е, че тук има край и той е близо.
Ако детето не може да каже какво точно се е случило в залата, това не значи, че нищо не се е случило. Значи, че още не е намерило думата.
Какво правите след като разберете
- Умора: махнете нещо друго от седмицата за месец — един ден с екран, едно гостуване, ранното ставане в събота. Оставете школата и вижте какво става след три седмици.
- Страх: говорете с треньора или учителя сами, без детето. Едно изречение стига: „Детето се притеснява, че не успява с лявата ръка. Може ли да го включите някъде, където се справя?" Повечето преподаватели правят това веднага, ако им се каже конкретно.
- Липса на интерес: довършвате платения период, ако е кратък, и спирате. Но не обещавайте веднага друга школа — дайте един празен месец. Детето, което скача от занимание на занимание, не научава да избира.
И още нещо дребно, което помага повече, отколкото очаквате: спрете да питате „как беше на тренировка" на излизане от залата. Тогава детето е уморено и гладно и ще каже „нормално". Питайте в колата на следващия ден, докато гледа през прозореца — „сети ли се за нещо от вчера?". Отговорите там са други.