15 минути на опашката за баници: игри, които държат детето на крака и в добро настроение
Пекарната сутрин, петима души пред вас и дете, което вече започва да се върти. Ето три игри, които работят прави, без реквизит и без телефон — и една честа грешка, която ги проваля.
Вратата на пекарната се отваря и вътре е топло, мирише на сирене и на нещо сладко. Пред вас — шест гърба с якета. Детето вече е разкопчало своето, дърпа ви за ръкава и пита за трети път кога ще стигнем. Навън е минус четири, часовникът показва 7:42, а училището започва в 8:00.
Обичайният ход е телефонът. Дава пет минути тишина и после отнема двойно повече, когато трябва да го приберем — точно в момента, в който сме на щанда и трябва да поръчаме. Опашката обаче има нещо, което малко ситуации в делника имат: тя се повтаря почти всеки ден, трае горе-долу еднакво и има видим край. Това я прави отлично място детето да се упражнява да изчаква — при условие че играта, която му дадем, също има край.
Тук говорим за деца между 5 и 7 години. По-малките още не удържат правило по-дълго от минута-две прави, а на осемгодишните тези игри им идват детински и го казват на глас.
Защо разсейването не върши работа, а изчакването с цел — да
Разликата е проста. Разсейването казва на детето: „не мисли за чакането“. Играта с край му казва: „ще правим това, докато стигнем до щанда“. Първото се срутва в мига, в който отнемете разсейващото нещо. Второто завършва естествено — стигнахме, играта свърши, поръчваме.
Затова всяка от игрите по-долу е вързана към самата опашка. Броим хората пред нас. Гледаме витрината, до която отиваме. Слушаме звуците, които идват точно от това място. Няма как да ги пренесем вкъщи и няма нужда.
Витрината под лупа
Не ви трябва нищо освен витрината пред вас и може би едно кръгче с пръст върху стъклото — само върху вашето, не върху чуждото. Играта е за 5-7 години и пасва точно в 4-6 минути. Вие казвате нещо, което се вижда във витрината, без да го назовавате: „Виждам нещо триъгълно и златисто“. Детето търси с очи и познава — баничка. После е негов ред и то ви задава загадката: „Виждам нещо с бяло отгоре, като сняг.“ (пудрата захар върху тиквеника). Правилото, което държи всичко: не се посочва с ръка и не се вика високо, шепне се. Играта е успяла, ако детето е задало поне две загадки само, без да го подканяте, и е издържало да не изтича до витрината.
Колко гърба до щанда
Нужни са само хората пред вас и десетте пръста на детето. За 5-7 години, отнема 3-4 минути и се подновява само. Детето брои колко души са пред вас и вдига толкова пръста. После всеки път, когато някой си вземе кесията и тръгне, сваля по един пръст и прошепва новото число. Питайте между другото: „Ако сега дойде още един човек отзад, ние на кое място сме?“ За шестгодишни добавете: „Колко още трябва да тръгнат, за да сме първи?“ Успяло е, ако детето само забележи, че някой си е тръгнал, и свали пръста преди вие да сте казали нещо.
Играта за най-студените сутрини, когато никой не иска да говори
Има дни, в които детето е сънено, шапката се е смъкнала над очите и всяка ваша дума получава ръмжене за отговор. Тогава загадките не тръгват. Работи нещо, което не изисква говорене — само слушане.
Кажете тихо: „Затвори очи за десет броения и запомни три звука.“ После, когато ги отвори, ги изброявате заедно: кафемашината, звънчето на вратата, някой кашля, найлонова торбичка, монети в чекмеджето. Три са достатъчни. Ако намери четвърти — казвате го на глас и продължавате. Общо две минути, но точно тези две минути обикновено отпушват настроението.
Честата грешка: обещанието „ако си кротък, ще ти взема нещо“
Изкушението е огромно и се произнася само: „Стой мирно и ще ти взема кроасан.“ Проблемът е, че така чакането се превръща в сделка, а сделките се предоговарят. Следващата сутрин детето вече знае цената и започва отзад — първо иска кроасана, после решава колко да чака. А когато някой ден кажете „не“, се сривате в скандал точно пред щанда, с осем души зад вас.
По-издръжливо е решението за закуската да е взето, преди да сте влезли, и да е независимо от поведението. „Днес взимаме една баничка и един айрян“ — казано на тротоара, преди вратата. Ако детето има собствени джобни пари, границата е предварителна и се брои навън: „Имаш 2 €, гледай какво влиза в тях.“ Тогава играта на опашката си остава игра, а не изпит с награда накрая.
Втора грешка, по-дребна, но досадна: започвате игра, която няма как да свърши навреме. Броене до сто, гатанки с двайсет въпроса, история за продължаване. Стигате до щанда по средата, прекъсвате и детето се обижда — с право. Затова всяка игра тук е под шест минути и се къса чисто.
Как да не се разпадне всичко точно на щанда
- Дайте предупреждение: „Още двама и сме ние — това е последната загадка.“ Детето мрази да го изненадват с край.
- Дайте му една задача на щанда: да каже „добро утро“ или да подаде монетите. Ръцете, които имат работа, не дърпат ръкави.
- Пазете шапката и ръкавиците в джоба си, не в неговите ръце — иначе играта се превръща в събиране на изпуснати неща.
- Не сваляйте якето вътре, дори да е топло. След пет минути излизате в студа и разкопчаването отнема повече време от чакането.
„Още двама и сме ние.“ Едно изречение, казано навреме, спестява повече от всяка игра.
След две-три седмици ще забележите нещо любопитно: детето започва да брои гърбовете само, преди да сте му предложили. Това е целият смисъл. Не сте му запълнили петнайсет минути — дали сте му начин сам да си ги издържи.