Какво да правим с детето в чакалнята, без телефона
Три игри, които се играят без нищо в ръцете, и една подготовка от две минути преди да излезете. За деца на 5-7 години и възрастния до тях.
Осемнайсета минута пред кабинета. Детето вече е слязло от стола, качило се е обратно, дръпнало е ръкава ви два пъти и сега пита с онзи глас, който всички познаваме: „Кога ще влезем?“ Вие бъркате в чантата. Там е телефонът и той работи безотказно — за девет минути, докато не стане време да го върнете, и тогава започва истинският проблем.
Обичайният съвет е „носете си книжка и цветни моливи“. Звучи разумно, но пропада на място: в чакалня няма маса, детето рисува върху коляното си, моливът пада под съседния стол и в рамките на три минути се връщате там, откъдето сте тръгнали. Нужно е нещо друго — игри, за които не трябва нищо освен вас двамата и стените наоколо.
Защо телефонът в чакалнята е по-скъп, отколкото изглежда
Не заради екранното време само по себе си. Заради края. Игра, която играете двамата, свършва меко — казвате „последен кръг“ и тя свършва. Телефонът свършва рязко, защото го отнема възрастният, и точно тогава, пред вратата на кабинета, получавате сцената, която сте се опитвали да избегнете. Освен това чакалнята е едно от малкото места, където детето няма какво да прави и е принудено да измисля. Тази скука е полезна и си струва да не я запълвате всеки път.
Двете минути преди да излезете от вкъщи
Най-важната част не се случва в чакалнята. Случва се на вратата. Преди да излезете, кажете на детето: „Днес ще чакаме. Взимаме ли „Аз шпионирам“ или „Историята на човека отсреща“?“ Детето избира. Изборът, направен предварително, върши двойно повече работа от най-добрата игра, извадена в момента на хленченето — защото в момента на хленченето детето вече не иска игра, иска телефон.
- Питайте коя игра ще играете, докато още сте вкъщи, и я назовете с име.
- Кажете колко ще чакате с нещо, което детето разбира: „колкото две песни“ или „колкото да изядеш ябълка бавно“.
- Дайте му една задача за влизане: „Ти ще кажеш „добър ден“ на леличката.“ Дете със задача чака по-спокойно.
- Ако носите нещо в чантата, нека е малко и да не се търкаля — например ластик за коса или три копчета.
Кой съм аз (без нищо в ръцете)
За тази игра не ви трябва абсолютно нищо — само двамата и няколко минути. Отнема между 5 и 10 минути и върви най-добре с деца на 5-7 години. Вие си намисляте нещо, което се вижда от мястото, на което седите: часовника на стената, обувките на господина отсреща, зелената табела. После говорите от негово име в първо лице: „Кръгъл съм. Висок съм колкото татко. Всички ме гледат, когато бързат.“ Детето гадае. Ако сгреши, давате едно допълнително изречение, но не повече от три общо. След това си сменяте ролите — и точно тук е стойността, защото детето трябва да опише нещо, без да го назове. Смятайте, че се е получило, когато детето успее да състави две изречения за своя предмет, без да издаде името му.
Разказ за човека, който току-що влезе
Пак без материали, около 7 минути, подходяща за 6-7-годишни, които вече измислят дълги истории. Избирате заедно някой в помещението — но тихо, без сочене — и си измисляте къде отива след това. „Този господин носи голяма чанта. В нея има четиринайсет сандвича, защото пътува при баба си в Пловдив.“ Детето добавя следващото изречение, вие следващото. Едно правило държи играта в безопасни релси: измисляме само хубави и смешни неща, нищо за външния вид на човека. Ако детето каже нещо на висок глас, спокойно го връщате към шепота: „Историята е наша, само за нас двамата.“ Получило се е, когато детето само добави три завъртулки към историята, без вие да го дърпате с въпроси.
Пръстите като табло
Кратка игра за запушване на дупки — 3-4 минути, за 5-6-годишни, които се изнервят от чакането. Използвате само ръцете си. Показвате пет пръста и казвате: „Намери пет неща в стаята, които са от дърво.“ После четири сини неща, после три неща, които се въртят. Детето брои, като сваля по един ваш пръст с всяко намерено нещо. Ако помещението е бедно, минете на звуци: „Три звука, които чуваш точно сега.“ Работи, защото детето трябва да стане, да се обърне и да огледа, вместо да седи и да чака. Броим за успех, когато детето изкара един пълен кръг от пет, без да пита „колко още“.
Най-честата грешка: играта тръгва чак когато детето вече хленчи
Родителят издържа първите десет минути, детето започва да се върти, и чак тогава идва: „Хайде да поиграем нещо!“ Почти винаги е късно. Дете, което вече е стигнало до хленченето, не е отегчено — то е преуморено от седене и няма търпение да слуша правила. Всяко ваше предложение му звучи като още едно чакане.
Обърнете реда. Играта започва в първите три минути, докато детето е още спокойно и любопитно, и се спира преди да е омръзнала. Ако видите, че вниманието спада, кажете „стигаме до десет и спираме“ — играта свършва по ваше решение, а не защото се е разпаднала. Втората по честота грешка е родителят да играе с половин уста, докато гледа телефона си. Детето го усеща за секунди и веднага иска своя екран, защото вашият е по-интересен от вас.
Когато чакането е дълго и трудно
- Ако чакате повече от половин час, разбийте времето: игра, после разходка до края на коридора и обратно, после втора игра. Движението е по-важно от играта.
- Гладното дете не играе. Един сух бисквит или ябълка в чантата решава повече от всяка идея тук.
- При чакане на опашка в магазин дайте на детето конкретна задача: „Ти ще броиш колко жълти неща има на лентата.“
- Ако все пак стигнете до телефон, кажете предварително колко: „Гледаш до края на песента.“ Обявеният край винаги е по-лек от отнетия.
Детето не чака по-добре, когато има повече занимания. Чака по-добре, когато знае колко трае чакането и какво следва.
Едно последно нещо, което спестява много нерви: не обещавайте награда за издържано чакане всеки път. Ако след всяко чакане следва нещо купено за 2-3 €, много бързо ще стигнете до дете, което влиза в чакалнята с въпроса „а какво ще ми вземеш?“ Наградата да е от вас — играта, разходката, историята по пътя обратно.