30 минути в чакалнята при зъболекаря: игри, които работят с 5-7-годишни
Как да превърнете чакането преди преглед на млечните зъби в нещо поносимо — с две игри без екран, без реквизит и без обещания за подарък.
Седите на трите свободни стола до вратата. Детето е стиснало ръката ви, краката му не стигат до пода и се люлеят все по-бързо. Отвътре се чува тихото бръмчене на машинката, някой излиза, някой влиза, а вие поглеждате часовника — още двайсет и пет минути. И в този момент повечето родители правят едно и също: подават телефона.
Телефонът върши работа ровно до момента, в който го приберете. Тогава детето излиза от него разсеяно и веднага се връща там, където е било — уплашено, само че сега и раздразнено, че са му взели екрана. Проблемът не е, че е скучно. Проблемът е, че детето няма никакъв контрол над това, което ще му се случи, а екранът не му дава контрол — дава му пауза.
Защо разсейването не стига
На 5-7 години децата вече разбират последователност: първо чакаме, после влизаме, после лекарят гледа зъбите. Това, което ги напряга, е че в тази последователност те нямат нито едно решение. Затова игрите, които работят в чакалнята, имат една обща черта — детето е това, което избира, брои, командва или познава. Не вие. Вие само държите играта да не се разпадне.
И още нещо, което често се пропуска: играта трябва да може да спре по средата. Ако сестрата извика името точно когато детето е на ход, а играта е такава, че незавършването я проваля, вие си докарвате втора криза върху първата. Затова кратки кръгове. Затова без резултат, който трябва да се пази.
Кой ще излезе следващ
Нужен ви е само чакалнята такава, каквато е — хора, врата и вашият шепот. Играта отнема между 5 и 10 минути, върви добре с деца от 5 до 7 години. Спогледайте се с детето и всеки казва тихичко на кого мисли, че ще му дойде редът: „Аз мисля, че жената с червената чанта.“ После чакате вратата. Който познае, вдига един пръст — това е точката, нищо не се записва. Ако детето се притеснява да говори на глас, нека ви посочи човека с очи или да ви прошепне в ухото. Играта е успяла, ако детето само погледне към вратата при следващото отваряне и каже кой е познал — значи вниманието му вече е при вратата като част от игра, а не като заплаха.
Втората игра е за момента, в който първата се изчерпи — обикновено след третото-четвъртото отваряне на вратата. Тук минаваме от наблюдение към ръцете, защото около десетата минута детето става физически неспокойно и трябва да прави нещо с тялото си.
Ти си шефът на пръстите ми
Не е нужно нищо освен двете ви ръце и около 7 минути; подходяща е за 5-7 години, като по-малките я харесват повече. Детето командва: „Вдигни само кутрето.“ „Направи буквата О.“ „Скрий палеца.“ Вие изпълнявате точно каквото е казано — включително когато е невъзможно, и тогава честно казвате: „Не мога, ръката ми не се сгъва така, дай друга команда.“ После сменяте ролите за няколко хода. Отчита се като успяла, ако детето даде поне пет команди подред, без да се обръща към вратата — това означава, че за няколко минути стаята се е смалила до вашите две ръце.
Малките неща, които държат до края
- Кажете отсега колко продължава прегледът с думи, които детето мери: „Колкото една приказка преди сън.“ Минутите не му говорят нищо.
- Седнете така, че детето да е откъм вас, а не откъм вратата на кабинета. Гледката към вратата държи напрежението високо през целите трийсет минути.
- Дайте му една реална власт: то да реши дали да влезете заедно, или вие да го чакате отвън, и дали да седне на стола само, или в скута ви.
- Пригответе едно изречение, което детето може да каже на лекаря само: „Може ли първо да ми покажете огледалцето?“ Репетирайте го два пъти в чакалнята.
- Ако детето замълчи и не иска да играе — не настоявайте. Седнете плътно до него и коментирайте на глас какво виждате в стаята. Това също е игра, само че вие държите топката.
Най-честата грешка: обещанието за награда
„Ако си послушен вътре, после ще ти купя нещо.“ Звучи безобидно и работи точно нула минути. Първо, наградата не намалява напрежението — тя му слага цена и детето започва да мисли какво ще стане, ако не се справи. Второ, вие току-що сте му потвърдили, че предстои нещо толкова неприятно, че се плаща за него. Ако вътре стане тежко, детето не само е разстроено, а и се чувства провалило се пред вас.
Ако искате да отбележите деня с нещо — направете го, но не като сделка. Кажете го след прегледа: „Отиваме до сладкарницата, защото го изкарахме.“ Едно топло мляко или бисквита за 1-2 евро свършват абсолютно същата работа като голяма играчка, стига да не са били обещани предварително.
Другата разпространена грешка е дългото обяснение в чакалнята. Родителят, който подробно разказва какво ще прави лекарят с всеки инструмент, обикновено вижда как детето се напряга още повече. Обясненията се правят вкъщи, ден по-рано, спокойно. В чакалнята информацията вече е излишна — там трябва занимание.
Детето не се успокоява, защото сте му обяснили какво ще стане. Успокоява се, защото в следващите пет минути има какво да реши само.
Какво да очаквате, ако все пак се разплаче
Плачът в чакалнята не значи, че играта е сгрешена. Значи, че напрежението е стигнало до върха си точно там, а не в кабинета — което всъщност е по-добре. Приберете играта, не я довършвайте насила. Клекнете до детето, кажете какво виждате: „Страх те е и ти се плаче. Аз съм тук и няма да мърдам.“ После му дайте едно малко решение, за да се върне усещането за контрол — да избере на кой стол да седнете, или да държи ключовете ви. Малкото решение вдига повече, отколкото очаквате.
И ако до вратата остават две минути, не започвайте нова игра. Останалото време просто пребройте на глас нещо в стаята — плочките, лампите, столовете. Броенето с глас дава ритъм и на двама ви.
От тази страница си тръгвате с две игри, които не искат нищо освен ръцете ви, с една забрана (никакви предварителни обещания за подарък) и с едно изречение, което детето да каже само на лекаря. Това е достатъчно за трийсет минути.