Приказка за Рошко: как да помогнем на дете от 5 до 7 години да спре да се страхува от кучетата в квартала
Приказка за куче, което също се страхува, плюс два конкретни начина да превърнете страха от кучета в умение за среща с тях. За деца между 5 и 7 години.
На ъгъла при магазина стои голямо кафяво куче. Детето ви стисва ръката ви и се дърпа назад. Вие казвате: „Не се страхувай, то е добро." И следващия път всичко се повтаря точно по същия начин, само че по-силно.
Причината не е, че детето не ви вярва. Причината е, че „не се страхувай" не е инструкция. То не казва на краката какво да правят, на ръцете къде да отидат, на очите къде да гледат. Мозъкът на петгодишното дете иска действие, а не оценка. Затова тук ще намерите приказка, която дава на страха лице и име, и след нея два начина да упражните движението у дома — преди улицата.
Приказката за Рошко, кучето, което се плашеше от деца
Рошко живееше в двора зад блока, под стълбите, където беше топло. Козината му беше рошава като изтърван чорап, а ушите му — едното право, другото винаги паднало настрани.
Рошко се страхуваше. Не от гръмотевици и не от прахосмукачки. Рошко се страхуваше от деца.
Защото децата се движеха странно. Изведнъж хукваха. Пищяха от радост така, както Рошко пищеше само когато го болеше. Протягаха ръце право към главата му, а Рошко не виждаше какво има в тези ръце. Затова, щом чуеше детски глас, той се пъхаше под стълбите и чакаше.
Един ден в двора дойде Мира. Мира също се страхуваше — от кучета. Двамата се видяха и замръзнаха: Рошко под стълбите, Мира до люлката. Никой не помръдваше.
Тогава дядото на Мира седна на пейката и каза тихо: „Мира, застани като дърво. Ръцете надолу до тялото. Краката спокойно. Гледай в обувките си, не в очите му. Дърветата не гонят никого и никой не гони дърветата."
Мира стана дърво. Дишаше и броеше наум до десет.
Рошко подаде носа си изпод стълбите. Никой не тичаше. Никой не пищеше. Никой не протягаше ръка към главата му. Той направи три крачки, помириса въздуха около Мира и седна на две метра от нея — точно колкото да може да избяга, ако се наложи.
„Той се страхува от мен", прошепна Мира изненадано.
„Точно така", каза дядото. „И двамата се страхувате от едно и също нещо — от изненадата."
Оттогава Мира знаеше нещо, което много възрастни не знаят: не е нужно да обичаш кучетата. Достатъчно е да знаеш какво да правиш с ръцете си.
Защо „то не хапе" не работи
Изречението „не бой се, то не хапе" иска от детето да смени чувството си на място, по команда. Това е невъзможно дори за възрастен. Освен това то е обещание, което не можете да гарантирате — а децата помнят нарушените обещания много дълго.
Работи друго: да замените чувството с процедура. Детето не трябва да престане да се страхува. Трябва да знае трите неща, които прави тялото му, докато страхът минава. Ето ги, точно в тези думи, с които може да ги повтори само:
- Спирам. Не тичам, защото тичането кара кучето да тръгне след мен — това е игра за него, не нападение.
- Ръцете надолу, залепени за краката. Не махам, не сочех, не пазя главата си с ръце.
- Гледам настрани или в обувките си. Дългото гледане в очите кучето разбира като предизвикателство.
- Броя бавно до десет и чакам възрастния да каже, че може да тръгнем.
- Ако искам да го погаля — питам стопанина: „Може ли да го погаля?" И ако човекът каже „не", казвам „добре" и продължавам.
Целта не е детето да обикне кучетата. Целта е детето да мине покрай куче, без сърцето му да реши, че светът е свършил.
Играта „Аз съм дърво"
Малко неща ви трябват: свободно място в стаята, стол за вас и някаква мека играчка — плюшено куче, ако имате, но става и възглавница. Играта отнема около 10 минути и е за деца между 5 и 7 години. Вие бавно приближавате играчката към детето, издавайки тихо „бау", а детето става дърво: ръце надолу, крака на място, поглед в обувките, брои до десет на глас. После разменяте ролите — детето води играчката, вие сте дървото, и то вижда колко скучно е дървото за едно куче. Правете по три кръга на ден, не повече. Успяхте, когато детето издържа десет броения без да вдигне ръце и без да отстъпи назад — три пъти подред, в три различни дни.
Разходката с бележник
Втората игра излиза навън, но не веднага при кучетата.
Разходка с наблюдателен бележник
Нужни са ви малък бележник и молив, около 20 минути и една пейка в парка, откъдето се виждат кучета, но на разстояние поне двадесет крачки. За деца от 6 до 8 години. Сядате и детето записва или рисува какво прави всяко куче, което минава: върти ли опашка, спира ли, души ли земята, гледа ли към стопанина си. Не се приближавате изобщо — тази разходка е само за гледане. След четвъртата-петата разходка детето обикновено само казва: „Онова там е спокойно." Успяхте, когато детето може да ви посочи разликата между куче, което си играе, и куче, което е напрегнато, и да обясни по какво го е познало.
Най-честата грешка: „хайде, докосни го, за да видиш"
Разбираемо е — искате да покажете, че няма страшно, затова хващате ръката на детето и я слагате върху гърба на спокойно куче. Проблемът е, че в този момент детето няма избор. То не може нито да спре, нито да се отдръпне, а точно контролът е това, което липсва при страха.
Резултатът обикновено е обратен: страхът остава, но към него се добавя и недоверие към вас. Следващия път детето няма да ви каже, че се страхува — ще го скрие, за да не го накарате пак.
Другата честа грешка е да се смеете. „Ама то е малко колкото пантоф!" Размерът няма значение за страха. Дете, което е било осмяно веднъж, спира да говори за страховете си и започва да ги решава само — обикновено с бягане.
Правилният ход е обратният: детето решава кога и дали. Вие приближавате първи, питате стопанина, галите кучето и казвате: „Аз го погалих. Ти може да гледаш оттам." Много деца сами протягат ръка на третия или четвъртия път. Някои не го правят никога — и това е напълно достатъчно, ако могат да минат по улицата спокойно.
Как да разказвате приказката, за да свърши работа
- Разказвайте я вечер, а не веднага след като детето се е уплашило на улицата — тогава то не слуша, а още трепери.
- Спрете на мястото, където Рошко се крие под стълбите, и попитайте: „Как мислиш, от какво се страхува той?"
- Оставете детето да измисли име на кучето от вашия квартал. Нещото, което има име, е по-малко страшно от „едно куче".
- Повторете я поне пет-шест пъти през две седмици. Децата на тази възраст научават процедурата от повторението, не от обяснението.
- Когато излезете и детето успее да остане дърво — кажете точно какво е направило: „Ти не хукна и държа ръцете си долу." Не „браво".
И още нещо дребно, но важно: ако у вас страхът е истински, детето го усеща през ръката ви. Стискането е сигнал. Ако усетите, че се напрягате, кажете си наум същите три неща — спирам, ръцете долу, дишам. Работи еднакво добре и за възрастни.